БЪЛГАРСКИЯТ АПРИЛ, отразен в чуждестранния печат : Руска, румънска, френска преса (Първа част)

П

рез 1876 година в “провинцията” на Османската империя – България, избухва бунт, наречен от историците и познат на всички нас като Априлското въстание. Само по себе си, то е акт срещу османския феодален строй и деспотизъм, срещу жестокостите, извършвани върху мирното християнско население и срещу непосилните данъци, наложени от османската администрация. Такива борби, преди нас, предприемат сърби, черногорци, босненци, но нито една от тях, не е потушена по начина, по който башибозуците слагат край на априлските борби през 1876. 

 

Гравюра, изобразяваща подписването на Санстефанския мирен договор

Априлското въстание не е първият опит на българите за общ бунт, освен това самите въстаници най-вероятно са били наясно, че със слабото и примитивно въоръжение, неорганизирани и напълно непрофесионални „войници“, борбата им срещу турското потисничество е била обречена. Въпреки това,  драматичните събития от 1876 г., отключват остри дебати. Предизвикват полемики относно хуманизма, религията, „законите на войната“, кое е правилно, кое не, кое е положително за нечий интереси и кое е в ущърб на тези интереси. Според проф. Андрей Пантев, въстанието „е предпоставка за дипломатически усложнения, за война (Руско-турската 1877-1878), за опасност от общоевропейска криза, но и за създаването на последната по ред, но не и по значимост, европейска държава за XIX век.“. 

И въпреки политическата апатия и безразличие на Великите сили тогава, благодарение на военните кореспонденти, западноевропейската общественост разбира за свирепите и неправомерни жестокости, извършени от турците. Въпреки, че се появяват и такива, които поставят под съмнение написаното, дори го обявяват за измислица или силно преувеличение, най-вече от политически убеждения и съображения, накрая никой, дори най-големите противници на българската кауза, не остава равнодушен към съдбата на българските въстаници и избитото мирно население (жени, деца, старци). 

Малко след потушаването на въстанието, Едуин Пиърс – постоянен кореспондент на „Daily News” и известен юрист, изпраща до редакцията три телеграми на 8, 23 и 30 юни. Тези съобщения бележат началния момент, в който Западът научава за „българските ужаси“. 

„Черни слухове се носят из Константинопол през последния месец за неописуемите зверства, извършвани в България. Според достоверни източници, броят на изкланите мъже, жени и деца е някъде между 18 000 и 30 000  и стотици сринати до основи селища.“

„Досега се въздържах да пиша за тези слухове, добавя по-късно Пиърс, или да съобщавам за нещата, които лично съм научил, но те стават все по-определени и последователни и разкриват такива жестокости, че напълно засенчват извършените в Босна и Херцеговина.“

Прочетеното на страниците на английския „Daily News” или „Times”, разбунва духовете в цяла Великобритания и според проф. Андрей Пантев се стига дори до „невъоръжена гражданска война“, породена от различията и нагласите на британската общественост, относно Източния въпрос, в частност и „българският април“.

Във Франция не е по-различно. Французите разбират за жестоките кланета най-вече от военния кореспондент на буржоазния вестник „Le Figaro“, Анри Пиер дьо Вестин, който подобно на американеца Дженюериъс Макгахън, се превръща не само в безпристрастен, страничен наблюдател и хроникьор на априлските събития, но и отдаден на българската кауза и съпричастен към трагедията човек. 

Разбира се, най-широко, Априлското въстание е отразено на страниците на руския печат. Документалните свидетелства за събитията от 1876, поместени в руския печат, често са дело и на български дописници като се споменават имената на Любен Каравелов, Станислав Доспевски, Стефан Бобчев, Тодор Бурмов и други. Причината за подробното отразяване, съвсем естествено е активната външна политика на Русия на Балканите. Именно за това, българският въпрос заема важно място в периодичния печат и публицистика на Русия. 

По повод стогодишнината от избухването на Априлското въстание, през 1976 НБКМ, в сътрудничество с библиотеката в Москва, тогава с името „Владимир И. Ленин“, издава анотиран библиографски указател „Априлското въстание в руския периодичен печат, април-септември 1876 г. : Библиографски указател“, под редакцията на К. Възвъзова-Каратеодорова и Ан. Вълчева. Включени са всички дописки и кореспонденции, свързани със събитието, поместени в петнадесет представителни петербургски и московски вестници, вкл. и в два южноруски вестника – „Одеский вестник“ и „Николаевский вестник“. Още изследвания по темата са книгите на А. А. Улунян „Апрельское востание 1876 года в Болгарии и Россия : Очерки“ (1978), статията на Цв. Унджиева „Дописки за Априлското въстание и събитията през 1876 г. в някои руски вестници“. Тези издания обогатяват представите ни за това, как руският читател възприема българския въпрос. 

Първите съобщения за турските зверства из българските градове и села са потулени от турските власти. Въпреки репресиите обаче, с риск за живота си, първият човек от България, който алармира за жестокото потушаване на въстанието в руския печат е Станислав Доспевски. Той изпраща сведения в „Голос“, „Московские ведомости“, „Санктпетербургские ведомости“ и „Новое время“.

Два от тези вестници („Голос“, „Санктпетербургские ведомости“) имат постоянни кореспонденти в Цариград, но пишат малко на брой материали на българска тема. Руският вестник „Московские ведомости“, който публикува известия от Пловдив, дори материали на американския журналист Дж. Макгахън от “Daily News”, е най-осведоменият по българските въпроси от периода 1876-1878.  Въпреки големият брой неподписани кореспонденции, те са ценни по съдържание, достоверни, точни и „осветляват“ въпроса за положението на българите след въстанието. Някои смятат, че Лев Шаховски – кореспондент на вестника, трети секретар на Руското посолство, бивш служител на Азиатския департамент към Министерството на външните работи, приближен на граф Игнатиев е авторът на множеството анонимни материали, публикувани във вестника, но това остават само предположения. 

Сред кореспондентите на „Московские ведомости“ от Цариград през 1876 г. е и известният български публицист, книжовник и общественик Тодор Бурмов. За първите тринадесет дописки, изпратени до редакцията на московския вестник, Бурмов получава четири и половина копейки. Но по-важното е, че със своите съобщения и коментари, авторът  поставя началото на българската професионална публицистика и подпомага изясняването на въпроса с Априлското въстание и други събития, разтърсили международната политическа сцена през 70-те години на XIX. В своята дописка за „Московские ведомости“ от 25 авг. 1876 г., Бурмов коментира опита на туркофилския вестник „Levant Herald” да омаловажи въстанието, да го представи като незначителна проява и да прехвърли вината за турските жестокости върху чуждите консули.

Вестникът на А. С. Суворин „Новое время” се радва на широка популярност, което явно се дължи на пропагандирането на идеи за агресивна политика и радикални действия. Из страниците на вестника се публикуват статии, посветени на евентуалното разпределяне на „турското наследство”, на Източния въпрос, условията за примирие след Сръбско-турската война. Първите статии, пряко свързани с „българския въпрос” са написани от самия Суворин: „Народ – мученик” и „Откажемся от Болгарии”. В първата, авторът се спира по-скоро на описателни географски и исторически факти за България и българските добродетели: „домовитост, хуманност към жената, непрекъснат стремеж за независимост и свобода, семейна задруга”. От тези и много други публикации във вестника, става ясно, че българската кауза е близка до редакционната колегия. Въпреки, че нямат постоянен кореспондент в Цариград или друг град, чието население е предимно българско, неподписани кореспонденции пристигат от всички краища на страната: Пловдив, Видин, Габрово. Дейци като Б. Запрянов, П. Хр. Висковски, Н. Чалики сътрудничат на вестника и изпращат своите дописки, с които съобщават за положението на арестуваните и населението във Видин, турски жестокости във Враца, насилия на башибозуци и арестувани учители в Габрово, броят на унищожените села и избитите българи в Пловдивско, продадени на публичен търг жени и деца и т.н.

Петербургското издание „Руский мир” следи отблизо националноосвободителното движение в България. Разполага свои кореспоненти в Белград, Солун, Бабина глава, Вратарница, Цариград, Търново, които проследяват отблизо събитията и въстанията. Сред  дописниците са М. Г. Черняев, който изпраща впечатленията си от срещите с българската емиграция в Белград и Румъния и Петър Василев Оджаков – възрожденски публицист, учител и книжовник от Лясковец, който кореспондира от Велико Търново. 

„Одеский вестник” отпечатва различни по вид публикации, свързани с българския въпрос – става дума за многобройни съобщения, отчети, възвания, обръщения и статии. Изданието се превръща в любимо четиво на българската емиграция в Одеса, все пак по онова време, градът е средище на български колонии, които обсъждат положението в родината и заедно четат статиите за въстанието, историческото минало и други въпроси, публикувани на страниците на вестника. 

Стефан Бобчев

Сред кореспондентите на „Одеский вестник” е Стефан Савов Бобчев, на който са приписани някои от анонимните съобщения и материали („Кореспонденция на О. от Букурещ”, в която се споменава за арести на българи в Гюргево, българските доброволци в Сърбия по време на Сръбско-турската война, както и организирането на благотворителни комитети; „Кореспонденция от Цариград” – съобщава се за башибозушки грабежи, извършени около Одрин и насилия в Пловдив; „Кореспонденция на О. от Белград” – коментар за грешките в командването на сръбската армия, участието на българските доброволци в Сръбско-турската война, слухове за въстание в Берковско; „Кореспонденция от Букурещ : 28 юли (8 август) 1876” – правителствена криза в Румъния, арести на българи в Крайова, позицията на Румъния, спрямо българския въпрос.)

С множеството кореспонденции и съобщения, „Одеский вестник” винаги е близо до българските събития и следователно оценява положително Априлското въстание.

В съседните балкански страни, които са получили автономия, през 1876, също отразяват въстанието като основната идея в румънския печат е, че „Османската империя не може повече да съществува.” Настроени отрицателно към империята, румънските журналисти непрекъснато бълват информации за предфалитното състояние и невъзможността на султана да плаща дълговете си.  В един коментар, публикуван в румънски вестник от 1876 пише следното: „Вижда се, че Османската империя е предопределена да загине и то от собствените си злоупотреби.” Друго схващане е, че въстанието на българите е „било просто неизбежно и до болка необходимо”. Румънските журналисти, които са в непрекъснат контакт с българската емигрантска интелигенция в периода, познават отлично идеите на революционерите, познават вижданията им и споделят исканията им. „Какво по-естествено от това 1876 г. да бъде година на големи въстания.”, коментират журналистите.

 

Румънският вестник „Telegraful”, публикува статиите – репортаж на Кириак Цанков, въпреки натиска на Османската империя и настояването им, той и Любен Каравелов да им бъдат предадени. Неговите материали са емоционални, но и настойчиви. Старае се да убеди Европа в правотата на българската кауза, изяснява историческото минало на страната, след което не спестява нищо и описва експлоатациите и жестокостите на османците по българските земи. Посочва конкретни причини за въстанието: „Ние българите въстанахме, защото … неправдата ни накара да вземем оръжието в ръце …”, разяснява подробностите по организирането на въстанието и анализира неговата перспектива, защото, въпреки че Априлското въстание е потушено, Цанков убеждава читателите, че все още нищо не е свършило, и че българите продължават борбите си. В своите репортажи, Цанков запознава читателите и с Ботевата чета.

Кириак Цанков

„От Рахово, пристанище на Дунава, пристигат вести, че въоръжен отряд под ръководството на Христо Ботев на 22 май (стар стил), водил жестока битка близо до Враца против турските войски, пристигнали от Берковица. Битката траяла 10 часа и е приключила блестящо за българите. Тази чета е гонила турците до селото Айваница. Командирът на крепостта във видин е отмъстил чрез обезглавяването на 30 българи, жители на този град. Главите им били окачени на фенерите по улиците.”

„Telegraful”, № 1241, 30 mai 1876, p. 2.

Съчувствено към „българските ужаси” се отнасят и някои от големите демократически издания в Европа. В Италия, обществеността е трогната от разказите на Джузепе Гарибалди, който в свое писмо до наши революционери в Румъния, а по-късно и до пресата, съобщава своето становище относно „българската кауза”. Силно повлияни, дори италианските консули в Цариград и на Балканите се обявяват срещу турските репресивни действия и в подкрепа на българите, както в Априлското въстание, така и след опустошителното му потушаване. Обществеността в Италия се обявява против зверствата, организират се митинги в полза на българската кауза, редица оратори и публични личности се изказват по темата и обвиняват английското правителство и цялата европейска дипломация в съучастничество в масовите убийства в България. 

Франция е една от държавите, които се стараят да поддържат неутрален курс, що се отнася до събитията на Балканите през седемдесетте години на XIX век. Обратно на политическите интереси, френската преса съобщава за кланетата и за избухването на въстания. Сред защитниците на човешките права и свободи на Балканите и след април 1876 г., по-специално в България, са Виктор Юго, известният публицист Емил дьо Жирарден, Ед. Лакроа, Анри Пиер дьо Вестин (Иван дьо Вестин). Последният е военен кореспондент на споменатия по-горе, „Le Figaro”, който с риск за живота си, прониква в Батак и Перущица, за да отразява случващото се. Френските му приятели от Цариград го увещават да сложи край на своите разследвания, съветват го да се върне в Париж, но Вестин е решен да достигне до край в разнищването на турските злоупотреби.

Той е първият европеец, осмелил се да пътува свободно из страната, въпреки ежедневните черкезки и башибозушки набези. Но, според него, това е единственият начин да разкрие истината за жестокостите в България. Журналистът изчислява грубо, че по време на Априлското въстание са избити около 30 000 души, изгорени са 120 села, като тази тревожна статистика непрекъснато се променя и броят на жертвите се увеличава до 40 000, според други кореспонденти. Заради съобщенията, които публикува, „Le Figaro” е забранен в Османската империя, но това не пречи на французина да се обяви в „защита на априлците”, все пак по онова време той е на 42 години – в разцвета на силите си и като офицер от френско-пруската война 1870-1871 е на ясно с ужасите на войната, която предчувствал, че ще се случи. 

Като дописник на “Le Figaro” през 1876, Вестин изпраща в редакцията статиите „Българите”, „Турците в България” и „Жестокостите в България”, в които се дават подробни описания на извършените безчинства, за „въставането” и „борбата за национални права”. Една огромна част от дописките му, писани през юни-август 1876 г. излизат под заглавията „Източната афера” и „През Турция”. След като се връща във Франция, се заема да систематизира фактите, събрани по време на пътуването си до Османската империя и така написва книгата с оригинално заглавие „Voyage au pays des Bachi-Bouzoucks”, която в България се превежда „Пътуване в страната на въстаналите българи”. Книгата излиза в края на 1876, когато по време на Цариградската конференция, се разисква въпросът за автономията на България. 

Така книгата „Пътуване в страната …” се превръща в първата, написана от очевидец, която описва жестокостите, извършени от турците. 

„По време на пътуването ми из Турция като кореспондент на „Le Figaro”, аз набрах много впечатления, които не можеха да се вместят в тесните рамки на един популярен вестник, в който винаги липсва място, за да може да се каже всичко.

От друга страна, тъй като всяка от моите дописки трябваше да представлява сама за себе си нещо завършено, в тях се излагаха най-различни събития, без каквато и да е хронологическа или друга установена последователност.

Някои хора смятат, че главно на това изобилие от факти се дължи интересът, с който публиката посрещна дописките ми.

Толкова по-добре!

Защото в тази книга, моите първи читатели с интерес ще ги прочетат наново. Тук всяко от изложените събития, вече предварително систематизирани, ще намери истинското си място.

Дописките представляваха само скица въглен. От нея аз се постарах да създам една картина.

Оставям на читателя да прецени доколко съм успял. И ако аз не можах да отмъстя за кланетата в България, то поне ще съм уведомил европейската общественост, че за нея ни най-малко не е загубена надеждата, тя да направи това!”

Предговорът към „Пътуване в страната на въстаналите българи” от Анри Пиер дьо Вестин

 

Всъщност е редно да споменем, че Вестин е добре запознат с порядките в Османската империя и за отношението към християнското население, но „видяното, надминава всичките му очаквания”, както сам той признава по-късно. Още по време на пътуването си от Марсилия до Цариград,  дочува за корупцията в османската администрация, за безнаказано върлуващите разбойници, които „делят плячката си със заптиетата, дори бейовете”. До него достига истината, че европейските представители са принудени да пътуват винаги с охрана. Тези странни и на пръв поглед „невъзможни” факти, притесняват френския кореспондент, който по-късно си дава сметка за много по-грандиозния проблем в империята: безнаказаност, неправомерни арести, злоупотреба с власт, корупция, въобще пълна анархия. Вестин разкрива пред европейската общественост масовите избивания на задържани въстаници, дори на вече освободени.

 „И при все това те не убиват всички. Понякога освобождават известен брой от тях, които отвеждат в селата им. Заптиетата избиват половината от тях по пътя.”

Съобщава и за насилие над деца: „Башибозуците тласкали пред себе си изоставените деца, тези малки нещастничета, които те били направили  сираци. Те били продали много от тях и понеже вече не намирали купувачи, отивали да предлагат на друго място стоката си, броят на която се увеличавал с всички срещнати по пътя хлапета. Тези уморени и умиращи от глад деца не можели да следват палачите си и започнало избиването им.”

(Първа част от курсовата ми работа)

Литература:

1. Освобождението на България : Кореспонденции и материали на руския печат 1876-1879 : Том 1: Отзвукът от Априлското въстание в Русия 1876 / Състав. Евлоги Бужашки. – С., Наука и изкуство, 1988. – 450 с.

2. Ек отвъд Дунава : Априлското въстание в рум. печат : [Сб. материали] / Състав. Елена Сюпюр, Марина Младенова. –  С., Наука и изкуство, 1976. – 103 с.

3.  Пантев, Андрей Лазаров. Българският април 1876 в Англия и САЩ / Андрей Пантев. – С., Акад. изд. М. Дринов, 2003. – 195 с.

4. Априлското въстание 1876 в пресата на Австро-Унгария : Сб. от дописки, докл., съобщения и статии от виенската преса / Състав. Димитър Драндийски. – С., НБКМ, 1996. – 644 с.

5. Уокър, Дейл. Макгахън : Животът и походите на един американски военен кореспондент. – С., Рива. – 375 с.

6. Конева, Румяна. Лайпциг за българите : Или какво разказва Illustrierte Zeitung 1878 – 1918. – С., Аси. – 243 с.

7. Вестин, Анри дьо. Пътуване в страната на въстаналите българи. – С., Изд. на ОФ., 1971. – 266 с.