 |
| Литография: Лорд Тенисън, 1890 |
П
|
рез август 1809 в
Съмърсби, Линкълншир, Англия, се ражда Алфред Тенисън. Бъдещият поет, любимец
на принц Алберт, е четвъртото от общо дванадесетте деца на Джордж и Елизабет
Тенисън. Детството му преминава спокойно, но по-зрелите му години са белязани
от дългогодишните страхове, че един ден, ще наследи менталните заболявания,
които са разпространени сред роднините му, включително баща му – Джордж.
Страхът от това се
превръща във фобия, още повече, че състоянието на роднините му включва и
алкохолни злоупотреби. Цялото това напрежение и всичките постоянни страхове,
които го посещават нощем, карат младия Алфред да избяга от вкъщи през 1827.
Успява да се запише в Тринити Колидж, където следва с двамата си по-големи
братя. Там намира своя ментор в лицето на възпитателя Уилям Уеъл, успява да
спечели награда за поезия, развива интерес към модерните философски схващания
(към XIX в.),
както и усет към красотата на езика и поезията.
Всички негови
студентски приятелства изиграват значителни роли във формирането му като поет. Те
личат в думите, във фразите, в цялото му творчество. Когато най-добрият му
приятел Артър Холъм умира през 1833, едва 22-годишен, Тенисън преживява
истинска житейска трагедия. Загубата на приятеля, го кара да напише и да му
посвети произведенията „В памет“, „Загубата на Артър“, „Ulysses”/ „Одисей“ и др. Целият шок, който младият поет
изживява се разчита от някои от „класически случай на хомосексуализъм“, други
твърдят, че става дума за „платонична, духовна страст“. Но каквато и да е
истината по този въпрос, не остава скрит фактът, че Алфред Тенисън е прекалено
чувствителна персона – в личните си отношения, както и в поезията.
 |
| The Lady of Shalott, маслено платно на Джон Уилям Уотърхаус, 1888 |
Критиката към произведенията му го докарва до депресивни състояния, не може да я понася, за това се успокоява душевно, когато през 1842 излиза сборникът с поеми, озаглавен простичко “Poems”. Тенисън постига истински успех. Превръща се в любимия поет на принц Алберт, съпругът на кралица Виктория, дори му посвещава „Thе Idylls Of The King”/“Идилия за краля“.
Но каква е основата в
най-известните му творби?! Къде се крие ключът към сърцата на хората в една
толкова студена и мрачна индустриализирана епоха, каквато е викторианската?!
Отговорът е в историята
– в романтичните представи на средновековния човек за това кое е красивото, кое
е позволеното, кое е познатото, кое е чуждото …
В творчеството на
Тенисън се наблюдава всичко това, характерно за средновековното изкуство. По-конкретно
темата за Артур. В основата на ранните му произведения „Сър Ланселот и кралица
Гуинивър“, „Галахад“, както и в „Дамата от Шалот“, стоят средновековните
легенди и сказания за митичния Камелот и героичните рицарски подвизи на
Ланселот и Артур.
Безспорно
най-популярната поема на поета е „Дамата от Шалот“, написана в две версии –
1833, в която помества двадесет строфи и по-кратката (деветнадесет строфи),
която написва през 1842 и включва в „Poems”. В своята легендарна творба, Тенисън
успява да преплете класическата легенда „Елайн от Астолат“ с модерните викториански
схващания за жената, семейството и дома.
Легендата разказва
трагичната участ на младата и красива Елайн, дъщеря на Бърнард от Астолат,
която умира, заради несподелената си любов към рицаря на крал Артур – Ланселот.
Съществуват няколко версии на тази история. В Mort Artu[1], последната
част от френски средновековен писмен паметник, датиран от началото на XIII век, е разкрита смъртта на Demoiselle
d’Escalot, а тялото ѝ се носи по реката, която води до
Камелот.
Отново през XIII век е написана и
италианската легенда La Donna di Scallota, която е използвана за основен сюжет в „Дамата от
Шалот“. Всъщност Тенисън се фокусира по-скоро върху изолацията на Дамата от
Шалот зад самотните каменни стени на кулата, от колкото на самата ѝ смърт.
Неговата версия разказва за прокълнатата дама от тайнствения и
необясним остров, която трябвало да прекара живота си в самота, затворена зад
стените на необитаем замък. Замъкът бил построен на остров Шалот в магичната
река, обвита в мъгли и мистерия, която води до Камелот. За дамата са забранени погледите
през малкия прозорец, забранен е външният свят. Единственият позволен начин да
познае непонятното е да види отражението му в огледалото си. Дамата е обречена
да шие в неведение своя гоблен, който изобразява така непознатия външен свят.
Най-голямото ѝ проклятие обаче е любовта ѝ към Ланселот. Когато чува
гласа му, тя се изкушава, поглежда през прозореца, извършва забраненото,
прекрачва границата между двата свята, в които живее. Обречена да обича, без да
бъде обичана, девицата напуска своя остров. Накрая умира трагично в лодката си,
на път за Камелот.
Иронията е, че пристигайки в Камелот, девата е вече мъртва. Макар и
успяла да достигне до реалния свят на Ланселот, макар и успяла да събуди у него
чувство на привързаност, дори бездиханна, дамата от Шалот е обречена на вечна
самота в света на мъртвите, докато той – нейният любим е все още жив, сърцето
все още тупти в гърдите му, дланите му все още държат рицарския меч, умът му,
силата му, младостта му все още са отдадени на земните блага.
Въпреки трагичния край, поемата притежава една нереална красота и
чистота. Изобразена е идеалната жена. Дамата от Шалот е перфектното въплъщение
на недостижимата девица – одухотворена и мистериозна, посветена на женската си
съдба. Тя живее между два свята: реалният, живият, външният свят и духовният – вътрешният,
самотният, нейният свят, който не би трябвало да напуска. Но очарованието на
Ланселот я подтиква да изостави своя гоблен, да погледне през прозореца, да
зърне „цветовете“, „водата“, да види „него“. Напълно осъзнала грешката си,
девицата знае, че е обречена, знае, че единственото ѝ спасение от тази „грешка“
е смъртта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар