БЪЛГАРСКИЯТ АПРИЛ, отразен в чуждестранния печат : австроунгарска, английска преса (2 част)

П

о време и след потушаването на Априлското въстание, германската преса също отразява събитията на Балканите. Вестник “Kölnische Zeitung” изпраща свой кореспондент – д-р Шнайдер, който придружава американския анкетьор Скайлър, при обиколките му из пострадалите българските райони. Преобладаващите дописки от него са за ненужно жестокото потушаване на априлския бунт. В немския „National Zeitung” се появява и прочувствено възвание от анонимен автор, който апелира за края на турските зверства и изказва мнението, че противоречията между турската власт и местното население вече са достигнали своя връх. 

В Австроунгарската преса се забелязват антируски, антиславянски публикации, естествено, виждайки в националноосвободителните движения на южните славяни, заплаха за своите политически интереси. Въпреки това журналистите, макар и не толкова пламенно, както Вестин и Макгахън, осведомяват обществеността за случващото се на Балканите. 

Подобно на френския журналист, виенските вестници „Politische Correspondenz” и „Konstitutionelle Vorstadt – Zeitung” съобщават за „несправедливото турско правосъдие и безизходното положение на амнистираните българи” в статия, озаглавена „Порядки в България”.

„Вчера тук бяха освободени от затворите 120 българи. Между тях се намираха 23 старци, за които може да се твърди с положителност, че не са участвали във въстанието. През месец април, тези хора още са притежавали къщи и дворове в Татар Пазарджик; сега селата в тази област са като обръснати и пуснатите на свобода не знаят на къде да се отправят. Следващата зима, може да донесе много беди на страната. Най-малко 50 000 души, ще останат без покрив и средствата за съществуване. Правителството ще трябва да обърне голямо внимание на тези факти, защото в противен случай може да предизвика тъжни явления.”

„Politische Correspondenz”, 22, № 245, 5 September 1876, S. 2.

“Konstitutionelle Vorstadt – Zeitung” публикува материал, относно английската реакция на събитията и в частност позицията на консерватора Дизраели. В дописката се твърди, че според лорд Биконсфийлд, жестокостите в България, съществували само в началото на въстанието и то причинени главно от башибозуци и черкези. 

„В английската Камара на общините, Дизраели даде обяснение на въпроса на Форстър завчера, че той не знае нищо за така наречените жестокости в България с изключение на тези в началото на въстанието в отсъствието на редовните войски; войната била водена от башибозуците и черкезите с голяма жестокост, но без оглед на раса и религия. И така, почитаемият господин Дизраели първо не знае нищо за извършените жестокости в България, после признава, че все пак се е случило нещо подобно, но това принадлежало към воденето на война от башибозушката паплач на турците, при което не се е правило разлика на раса и религия.”

Konstitutionelle Vorstadt – Zeitung, 22, № 206, 28 Juli 1876, s. 2.

През юли 1876, същото издание отпечатва уводната статия „Турски жестокости”, която след изнасянето на зловещи факти и статистика, поставя и един много важен реторичен въпрос: „Кой ще се застъпи сериозно за продължението на това варварско господство над християнските народи?”

„Neue Freie Presse” пък обвиняват руснаците за кланетата в дописка до вестника от Цариград от 28 юли 1876, наречена „Към историята на зверствата в България”. За несправедливости съобщава и “Kölnische Zeitung” в статиите „Турски зверства в България” и „Турското правосъдие в България”; “Neugkeits Welt-Blatt” публикува „6000 души изклани, 37 села разрушени”, „За злодеянията на турците в България”, „Борбите в Турция” и т. н.; „Augsburger Allgemaine Zeitung”, съобщава за черкезки и башибозушки издевателства около Одрин и Пловдив. 

Австроунгарската преса обръща внимание и на английската външна политика спрямо Балканите, на т. нар. „българска агитация”, ръководена от Уилям Гладстон и борбата му срещу нехуманната политика на Дизраели. В “Neugkeits Welt-Blatt”, излиза статията „Един английски държавник относно Източния въпрос”. 

„Като най-проста и ефикасна мярка [срещу репресивните действия на турците], ораторът смята отстраняването на турските власти от провинциите с християнско население. Гладстон смята, че що се отнася до формалната подялба на турските балкански провинции, разпределяне-то на плячката ще предизвика обезателно европейска война, следователно тези провинции не бива да преминат в собственост нито на Русия, Австрия или Англия, а трябва да бъдат дадени на населението им.”

Neugkeits Welt-Blatt, № 212, 15 September 1876, s. 2.

“Frenden – Blatt” отправя упреци към бездействието на Дизраели и английския посланик в Цариград – Елиът, които „премълчават за турските жестокости пред английския парламент”. На страниците на вестника е публикуван отклик за брошурата на Гладстон „Българските ужаси и Източния въпрос”, в която защитникът на българите заключва:

„Е, такива неща, макар и да са станали само един път, един единствен път, са вече дълбоко позорно петно за тази част от нашето племе, която го е извършила, но този позор ще се простре върху всички нас, върху цялата раса, ако се остави отворена вратичка дори и за най-отдалечената възможност за повторението [на безсрамията].”

Fremden – Blatt (Abend – Blatt), Nr. 249, 9 September 1876, S. 1-2; със същото съдържание: IllustrirtesWienewExtrablatt, 5, Nr. 249, 9 September 1876, S. 2.

Априлското въстание на страниците на английската преса.

По отношение на „българския въпрос”, статиите са толкова противоречиви, колкото и политиката на Дизраели и кралица Виктория. Първоначално обявили се в подкрепа на българската кауза вестници, по-късно сменят своите гледни точки, както и самият министър председател, притиснат в ъгъла от безбройните информации за турския гнет в България и принуден да каже, че не е бил информиран достатъчно подробно за случващото се. Без да се интересува от лутанията на министър-председателя си, през 1876, от кореспонденциите и дописките, публикувани в пресата, англичаните разбират за безпомощното състояние, до което са докарани българите. В следствие на това, в цялата страна, обществеността се събужда и разпалено дебатира положението на християните в пределите на Османската империя. Априлските събития в цялост, разделят мненията на две, започват да се споменават думи като морал, човешки ценности и хуманност, вместо политика, имперски интереси и национално високомерие. Започва да се споменава и думата „автономия“.

Прочутата реч на Гладстон от Блекхийт, в която настоява за „пълното оттегляне на турската администрация от България и контролът да се поеме от Великите сили”, авторитетното издание „Times”, коментира така: „Автономията е напълно заслужена от този мъченически народ.” 

„Spectator”: „Вярваме, че Гладстон ще изпълни задълженията си в тази криза, ще допринесе за действия, които отговарят на мнението на англичаните. Вярваме, че Биконсфийлд ще си отиде, и че Турция ще получи заслуженото за поведението си в България като загуби непосредствения си контрол над тази провинция.”.

Списание „Nineteenth Century”, допълва: „Целта на агитацията е не да се спечелят няколко места в парламента, а да се създаде чувство за общност и дисциплина в партията”.

Стига се до там, че Източният, в частност „българският” въпрос, се нуждае от по-сериозно обсъждане, за това на 8 декември 1876 в Сейнт Джеймс Хол, Лондон е открита Националната конференция по Източния въпрос. Членът на парламента Хенри Ричард заявява, че „Англия трябва да поправи своята грешка към славяните!”, Джон Брайс от Оксфордския университет пламенно предлага „английският флот да отиде в „Златния рог”, не за да запази Турция, но за да унищожи нейното неестествено присъствие в Европа”.

След конференцията, печатът в цяла Великобритания коментира резултатите и предложенията, представени там. „Конференцията е още един знак, че Англия този път няма да помогне на Турция.”, пишат в „Times”. Освен това, из цялото кралство върлува т. нар. „памфлетна треска”, която подобно на днешните коментарни блогове, представя личното виждане на авторите, предназначено за английската общественост и към дейците, свързани с Източния въпрос. Разбира се, памфлетите на Гладстон се открояват със своята емоционална окраска и с пламенната защита на човешките права. Трябва да споменем „Уроци по клане”, както и „Грешките по Източния въпрос” на Уилям Дентън, „Търговски и финансови аспекти на Източния въпрос” от Джон Холмс. 

И все пак, въпреки значителните пробългарски агитации, подкрепата за България не се превръща в господстваща тенденция в английската политика. След края на Руско-турската война, „Times”, който отразява обективно българските събития упреква „наивността на ония, които си мислеха, че всичко ще мине с даване на автономия на въстаналите народи.”

Все пак британското правителство изпраща комисия, която да оцени жестокостите в началото на месец юли 1876. Гладстон посреща това с недоволство, опасявайки се че някои истини ще бъдат преднамерено премълчани,  тъй като за нея отговаря Уолтър Беринг, изявен туркофил, секретар на британското посолство в Цариград. Но накрая, самият Беринг, заедно с Юджийн Скайлър – официален чиновник на американската легация в Цариград, изнасят ужасяващи данни. На 10 август в лондонския „Daily News” попада рапортът от проведеното разследване, публикуван в съкратен вид на 29 същия месец. С този рапорт, Скайлър се присъединява към Пиърс, Антонио Галенга[1] и Макгахън, които осъждат турските зверства. И в този период, колкото и далечна да ни се струвала Америка тогава, тя все пак намира начин да се включи в разрешаването на българската криза.

Сред пламенните защитници на българската кауза и приятелите на народа ни е вече споменатият Дженюериъс Макгахън, чиято „застъпническа журналистика”, както Дейл Уокър[2] нарича практиката му, се превръща в основен момент в отразяването на априлските събития и информирането на европейската общност за османските злоупотреби. Щом става свидетел на антихуманните действия, Макгахън се превръща в участник, застъпник, не просто страничен наблюдател. В своята първа дописка от 1876, той пише:

„Боя се, че не съм вече безпристрастен и с положителност не мога да остана безучастен. Съществуват неща, които не могат да бъдат разследвани с хладен ум … Има неща, прекалено ужасни, за да позволят спокойно проучване, неща, толкова срамни, че очите отказват да гледат, а разумът, неспособен да проумее …“

Макгахън, макар и американец е изпратен в края на юни 1876 в Цариград като кореспондент на основания от Чарлз Дикенс либерален вестник (1846) „Daily News”. Мениджърът Джон Робинсън му дава първата задача, а тя е, да се срещне с Едуин Пиърс. 

На 23 юли, Макгахън изпраща и първата си телеграма до вестника, в която пише:

„Вече проучих достатъчно, за да съм твърдо убеден, че освен от чисто статистическа гледна точка, всички по-нататъшни разследвания са абсолютно безсмислени … Зверствата, признавани повсеместно от хора, приближени на турците, както и от самите турци, са достатъчни и повече от достатъчни. Не желая да добавям повече и повече цифри към тази скръбна статистика. Когато, в допълнение научиш ужасяващите подробности за най-безбожните насилия, извършвани върху жените, за безпомощните дечица, разсичани на парчета и набучвани на щиковете, и когато всички тези подробности се повтарят със стотици – не българи, – а и от различни консули във Филипополис, от германските служители по железницата, както и от гърци, арменци, свещеници, мисионери, дори от самите турци, започваш да чувстваш, че по-нататъшните разследвания са абсолютно излишни."

Всички дописки на Макгахън са събрани и излизат в брошура от лондонското издателство „Bradberry, Andrew and Co.” със заглавие „Турските зверства в България“, 1876. От написаното личи привързаността и личното съчувствие на автора към пострадалите. Стилът е много описателен, твърде драматичен и мрачен, но след като четем за изтезаваните жени и деца в Батак и Перущица, разбираме защо това е така. Щом наближава опустошеното градче, журналистът е потресен от гледката, която описва като „руините на Херкулан или Помпей“. За беда външният министър на Англия – лорд Дарби се изказва скептично относно достоверността на дописките. Нарича ги „ловки и артистични разказчета“. Според други дори „нарушава правилата на добрата журналистика“. Самият министър-председател и сър Хенри Елиът – посланикът на Великобритания в Цариград, смятат написаното за силно преувеличено и далечно от действителните събития. 

Но колкото и да се опитват да прикриват действията на Османската империя, представителите на демократично настроените общности в Англия, Франция, Италия и дори останалите балкански и славянски страни, не могат да подминат прочетеното, написано от първо лице. Благодарение на дописниците Антонио Галенга, Едуин Пиърс, Дженюериъс Макгахън, Анри дьо Вестин, Стефан Бобчев, Петър Василев Оджаков, Георги Золотов и много други, Европа „си слага очилата”. Друг е въпросът, дали предприема нещо срещу видяното.[3]

Литература:

1. Освобождението на България : Кореспонденции и материали на руския печат 1876-1879 : Том 1: Отзвукът от Априлското въстание в Русия 1876 / Състав. Евлоги Бужашки. – С., Наука и изкуство, 1988. – 450 с.

2. Ек отвъд Дунава : Априлското въстание в рум. печат : [Сб. материали] / Състав. Елена Сюпюр, Марина Младенова. –  С., Наука и изкуство, 1976. – 103 с.

3.  Пантев, Андрей Лазаров. Българският април 1876 в Англия и САЩ / Андрей Пантев. – С., Акад. изд. М. Дринов, 2003. – 195 с.

4. Априлското въстание 1876 в пресата на Австро-Унгария : Сб. от дописки, докл., съобщения и статии от виенската преса / Състав. Димитър Драндийски. – С., НБКМ, 1996. – 644 с.

5. Уокър, Дейл. Макгахън : Животът и походите на един американски военен кореспондент. – С., Рива. – 375 с.

6. Конева, Румяна. Лайпциг за българите : Или какво разказва Illustrierte Zeitung 1878 – 1918. – С., Аси. – 243 с.

         7. Вестин, Анри дьо. Пътуване в страната на въстаналите българи. – С., Изд. на ОФ., 1971. – 266 с.

---

[1] Антонио Галенга е един от пратениците на „Daily News”в Цариград.

[2] Биограф, автор на книгата „Макгахън : Животът и походите на един американски военен кореспондент”

[3] Отнася се за карикатурата, публикувана във френския хумористичен вестник „Le Charivari”,  изобразяваща башибозуци, които се канят да разсекат малко дете, а друго лежи мъртво в краката им. В далечината забиват копия в гърдите на български селянин. Сред тази сцена Европа седи необезпокоявана от нищо  и наблюдава с очила в ръка. От долу е изписан текстът: „Драга госпожо, наистина е крайно време да си сложите очилата.”