РОБЕР СЮРКУФ – Тигърът на седемте морета

Паметникът на Робер Сюркуф в
Сен Мало, сочещ към Англия

След като изяснихме общите положения на пиратството би било редно да представя по един или друг начин героят, чийто саркастичен цитат стои на началната страница на този блог – Робер Сюркуф.

Когато британски офицер надменно прави забележката, че французите се бият единствено за пари, докато англичаните за честта си, Сюркуф иронично отбелязва простата истина, че всеки се бие за това, което му липсва най-много. 

И така този забележителен човек, превърнал се в герой за французите и в най-омразния враг за англичаните, остава в историята като „Тигърът на седемте морета”[1] и „Кралят на корсарите”. Роден е на 12 декември 1773 г. в Сен Мало – градче в Северозападна Франция, част от провинция Бретан, наричано още „пиратския град”. Родителите на мосю Сюркуф са религиозни и държат синът им да получи добро образование. Подтикват го да стане свещеник, но в кръвта на тринадесетгодишния младеж е морето и мечтата да стане моряк, вдъхновен от прадядо си – прочут корсар, правил удари по перуанските брегове. 

Идеята за религиозно образование бързо залязва, тъй като Робер успява да покаже буйния си нрав и напада свещеник, докато учи в колежа в Динан. След тази злополучна случка, успява да избяга и да се присъедини към екипажа на „Heron”. Две години по-късно се записва като юнга на роботърговския кораб „Аврора”. Именно тези първи стъпки в света на навигацията и мореплаването, му спечелват достатъчно кредити пред капитана – между другото личен приятел на неговото семейство.  

„Аврора” обаче попада в буря и се разбива край източните брегове на Африка. Петнадесетгодишният младеж тогава, се доказва с енергията и неустрашимостта, с която изпълнява своите задължения, докато моряците се опитват да поправят плавателния съд. С решителност, неприсъща за момче на тази възраст, Сюркуф успява да помогне в „разчистването” на трюма на кораба от четиристотин разлагащи се тела на роби, за да може отново да излязат в открито море. 

От 1789, нашият герой вече е офицер на редовна служба във френския флот, което изиграва голяма роля в „кариерата му”. Все пак през 1793, Англия се присъединява към европейската коалиция срещу Франция, а Сюркуф се слави като един от най-верните поддръжници на Наполеон и идеята за република. 

На борда на „La Cybelle” през 1794, вече е помощник-капитан и получава възможността да се докаже като верен републиканец. Бие се срещу британската армия, което му харесва, но твърде избухливият нрав не е сред добродетелите, които военноморският флот би търпял. Следователно се завръща към търговията на роби след кратката си военна кариера. [Без значение, че към 1794 роботърговската дейност вече е забранена от закона, Сюркуф изкарва значителна сума пари от този „бизнес”]. 

През 1795 поема командата на малък кораб на име „Емили”, с тридесет души екипаж. Всъщност изисква каперско пълномощно от колониалното правителство, но уви не получава. Затова „Емили” плава под флага на кораб, търгуващ с морски костенурки, което разбира се е само камуфлаж за истинските цели на „експедицията”. 

Със или без разрешително, Сюркуф пленява британските кораби „Пингвин”, „Ръсел” , „Диана” и „Тритон”, като последният притежава двадесет и шест оръдия и екипаж от сто и петдесет души, докато „Емили” разполага с деветнадесет души и нито едно оръдие. Прецедент! 

След успешната първа кампания, Робер Сюркуф се завръща в Сен Мало като герой, докато британската преса е бясна на наглия французин.

В известен смисъл има защо французите да се гордеят със своя корсар, още повече, че по времето на Наполеоновите войни, акваторията на Атлантика и не само, е под могъщото господство на британския флот. Именно това е и причината, британците да ненавиждат подвизите на корсаря от Сен Мало. Английските вестници и пропагандата го изкарват „брутален и жесток пират”, което далеч не е така. Много свидетелства сочат, че нашият герой е истински джентълмен и не е посегнал на нито един от пленниците си. Може би това е ответната реакция на англичаните, които пропускат да съобщят в статиите и бележките си, че славата и уменията на Сюркуф като мореплавател и навигатор са толкова разпространени, че накрая моряците се предавали без бой. 

Истинският урок по чест обаче, корсарят дава на дванадесет пруски войници, които имали злощастието да пият в кръчма, където нашият герой се черпел по същото време. Войниците се подигравали на немощен старец и силно възмутен от незрялото им поведение, Сюркуф обявил дуел и на дванадесетимата. Убил единадесет, последният оставил жив, за да разкаже историята.

Но трябва да споменем, че пиратът има съпруга и е щастлив баща на пет деца – двама сина и три дъщери, освен това е един от първите във Франция, които могат да се похвалят като членове на Френския легион на честта. През 1807 предприема най-доходоносната си кампания и вече окончателно се утвърждава като „Кралят на корсарите”.

Статистиката сочи, че само за три кампании, Сюркуф е похитил четиридесет и седем кораба и се завръща окончателно в Сен Мало като богат мореплавател. Въпреки, че през 1814, Френската империя не издържа, Сюркуф остава една от най-уважаваните личности на отминалата епоха, въпреки пристрастията си към Наполеон и неговата експанзивна политика.

---

[1] Филмът с оригинално заглавие „Surcouf, l'eroe dei sette mari“ или на български език „Тигърът на седемте морета“ е създаден през 1966. Главният герой е прототип на действително съществувалата личност Робер Сюркуф.

Пиратите ...

"Мирните посетители на Западните Индии[1] сигурно са се учудили много, когато за първи път са срещнали този нов вид човешко същество. Обикновено то се обличало в яркочервената камизола[2], така характерна за Карибите, но толкова износена и избеляла, че трудно се познавала първоначалната материя и цвят, с парцалива памучна риза, висяща на раменете и подобие на панталони, които се опитвали да прикрият бедрата му. При по-внимателно вглеждане би могло да се забележи, че цялата материя е пропита с кръв и мазнотия. Бронзовото лице и дебелият врат на съществото са обрасли с къдрави и разчорлени косми, подобни на горски мъх. Краката му са увити в прясно одрани кожи от диви говеда или прасета, миризливи и оставени да се втвърдят по формата на стъпалата му. Тежък мускет, направен от Диеп[3] или Нант[4], с дуло дълго четири и половина фута, виси на рамото му заедно с издълбана продълговата тиква с восъчна тапа, пълна с барут. Поясът на странното "създание" е изработен от крокодилска кожа с втъкани четири ножа и байонет[5] ..."[6]

 

По този художествено-описателен начин, очевидците описват …

Пиратите! Най-преекспонираната и обезсмъртявана в художествени произведения тема е именно тази, отнасяща се до морските разбойници, които със застрашителния си външен вид и пословичната си жестокост, успяват да грабят колкото се може повече, без да се интересуват от жертвите и щетите, които оставят след себе си. 

Да търсим корените на този занаят също не е нещо, с което трябва да се занимаваме, поради простата причина, че пиратството е толкова древно, колкото са древни и първите плавателни съдове, колкото е древно и човешкото любопитство към необятното, колкото е древно онова желание за приключение, за открития и неизследвани кътчета … 

Открития! Да, пиратството претърпява буйния си „разцвет“ точно в периода на Великите географски открития и така до средата на XVIII век, когато преуспяващите морски сили като Великобритания, Франция, Испания и Холандия вече са си поделили света и пред политиците стоят други приоритети.

Главната причина за появата на морските разбойници! Ами, златото е единственият отговор – алчността – този вроден в почти всеки човек недъг. Именно в алчността се крият както най-мащабните военни операции, така и най-позорните загуби. Но кой би могъл да устои на примамливи огромни испански галеони[7], натоварени до горе със злато, сребро и всевъзможни накити, изтръгнати от ръцете на местните индианци. Никой, дори национален герой като Франсис Дрейк, не устоява на това изкушение. Затова и неговите нападения над испански и португалски кораби се посрещат възторжено у родната Англия, а кралица Елизабет I, дори го посвещава в рицарство. Самата тя дори се радва на огромни проценти от плячката, защо да не е доволна!? 

Монарси, губернатори, дори членовете на Адмиралтейството в Англия, а през 1707 вече Великобритания[8], си „затварят‘ очите за безчинствата по пристанищните градчета на колониите, както и в откритите води на океаните и всичко това, заради печалбата.  Някои от тях лично финансират набора на екипаж, наемането, дори строежа на кораби, водени от алчността и от манията за величие. Съществуват дори законови средства като „каперското писмо“[9], което един вид „регламентира пиратството“, ако ще е за сметката на вражески кораб. И всичко това, заради златото, било то жълто или „черно“[10].

Въпреки мръсната истина обаче, романтичният образ на пиратите и „морските вълци“ ще остане завинаги в литературата и киното. Колкото и страшен да е бил действително съществувалият Франсоа Л‘Олоне, Черната Брада (Едуард Тийч) или Хенри Морган, който в последствие става сър, митът за пиратите и търсенето на съкровища винаги ще завладява въображението на юношите,  а защо не и на порасналите деца.

---

[1] Или Карибски регион - най-важните и икономически изгодни британски колонии

[2] Долна дреха

[3] Град в Северозападна Франция

[4] Град в Западна Франция

[5] Щик

[6] Маринър, Джордж. Пиратите : I част., С., с. 121.

[7] Големи испански кораби.

[8] Великобритания се наричат Обединените държави от британските острови – Шотландия, Англия и Уелс, а от 1801 и Северна Ирландия.

[9] Каперско писмо, Каперски патент – документ, регламентиращ нападенията над вражески кораби, пътуващи под флага на страна, с която притежателите на патента са във война.

[10] „Черно злато“ – нарицателно име за робите, внасяни от Африка в колониите с цел работна ръка